Кратък автобиографичен очерк

В живота си човек може да постигне енергийно, физическо или интелектуално развитие. При това, не знам дали за щастие или пък не, той може да осъзнае това не в началото на живота си, а в най-добрия случай след четиридесетата си година.

Впрочем размишленията ми за миналото вече не се вместват в рамките на настоящето, а още по-малко на бъдещето. Днешният човек привикна на муфти, на мутирали продукти, на киснене пред телевизора  и изобщо на много неща, които го лишават от най-важното — анализ. Дори и да използва тази дума той всъщност не е готов за реализацията, която се крие зад нея. И макар и анализът да се развива във времето, като начало е необходим един протест, насочен към себе си: „не умея”, “не мога”, „негоден съм”.

Аз, роденият по времето на дзенския комунизъм, не можех да възприемам сериозно рафинирания живот. Буда учи — излез от илюзиите. Но за да ги разбереш, нужно е да промениш напарфюмирано-рафинирания си живот. Днес нищо не подтиква към растеж. Знанията се размиха, понятията изчезнаха, телата се рафинираха. И ето че пиша биография за себе си — по същество заради самия себе си, поставяйки тлъста точка в битката си със себе си. И подхващайки нова битка със скромността.

Всъщност дойде време, когато и аз самият мога да кажа, че имам биография. По-точно казано, имам няколко биографии. Това са биографията на ЧОМ, биографията на Дзие Кун, биографията на Бен Челеро, биографията на Шаабан, биографията на Глеб Чорни и съвсем кратката биография на Олег Черне.

Така се разви животът ми, че се разпредели в три големи части и една малка. Търсене, битка със собствената ми значимост и лична история, напускане на социума и живот в него. На всеки от тези периоди съответства различно име. ЧОМ, което собствено означава Черне Олег Михайлович, е името, което приех в периода на следене от КГБ. Дзие Кун е даоското ми име и е свързано с напускането на социума. Бен Челеро е име-предизвикателство, свързано с XIII-ия слънчев печат на маите и с рождения ми ден, име на революционното начало и на непрестанната битка със себе си. Шаабан е суфисткото ми име. И най-сетне, социалното — Глеб Чорни.

Обявих 2009-та година за година на борба със собствената ми скромност. Следователно, не ми остава нищо друго освен да обявя, че зад всичките тези имена, с които са подписани десетки статии и книги, стои един човек — Олег Черне.

Зад всяко от тях обаче има отделна история. Трябва, следователно, да започна от момента, в който се замислих — а имам ли въобще история? Истината е, че се замислих, след като започнах да определям себе си като ЧОМ и това стана след падането ми от покрива.

Но именно на ЧОМ се падна основната и, ако щете, мистична история на моето съществуване, когато придобих този опит, който след това измени цялото ми отношение към живота. Този период бих нарекъл така, както се казва и книгата ми — „Безсмъртие и сексуален синдром”.

 

Безсмъртие и сексуален синдром

Това е времето, оформено под името ЧОМ. Този период се оказа доста продължителен. Той започна някъде около 16тата ми година (когато започнах да изучавам карате по съветски при бивш състезател по самбо и от този момент насетне не е ясно дали тръсках ръце, дали от нещо се отърсвах или се правех, че с нещо или с някого се боря) и приключи след около 16 години.

Всъщност този период е в основата на три мои книги: „Безсмъртие и сексуален синдром”, „Хей You” и „Отшелник”. Ето защо не е нужно да го описвам подробно — само ще посоча тезисно някои факти.

Най-важното за мене беше да разбера какво или кой съм аз. Как може да се постигне каквото и да било, ако нямаш собствена идентичност? И като нямаш собствена идентичност — за каква биография може да става дума? Като че ли не стига това, че си нищо, но и не знаеш накъде да се движиш и какво всъщност е нужно да постигнеш. И всичките напъни на баща ми отиваха напразно — било поради моята неадекватност, било поради слабостта ми, било просто поради елементарна неудовлетвореност, която произтичаше от увреденото ми битово устройство. Най-общо казано, отглежданата с години благодарение на улицата и училището тъпотия ме беше натикала в определена ниша.

Бих могъл, разбира се, да добавя тук и семейството, но то не ми оказа особено влияние поради противоречията между баща ми и майка ми. Така че възможно е да съм избегнал най-лошото — стремежа да вървя по стъпките на баща си. Тази ниша се разлетя на трески като дъска под удар в края на 1970те, когато неизвестно откъде и как се появиха момчета, които можеха, облечени в бяло, красиво да се пребиват един друг.

Трябваше да се появи нещо, което истински да ме заинтересува.  А тъй като на младини можем да се заинтересуваме или от нещо загадъчно, или от нещо авторитетно, то това се оказаха някакви юнаци в бели кимона, които скачаха, рипаха, викаха и не на шега се трепеха един друг. Какво точно беше това — карате или не — няма значение. Беше истинско. Чак после го рафинираха, когато от каратето направиха спорт.

Най-общо казано, под марката карате ме привлече някакво тайнствено начало, макар че то нямаше нито професионална, нито методологическа, нито философска подплата. Но имаше дух. Бяха хора, които просто си разбиваха мутрите, чупеха си ръцете. Единственото,  което ги отличаваше от улицата, която все пак представляваха, беше, че се биеха „по правила”.

И все пак в това имаше философия: освобождаване от робството. Навярно това ме е привлякло. И след дълги години на занимания с карате аз си дадох сметка, че тогава съм тръгнал да се занимавам не с карате. Просто съм видял онази форма на съществуване, онзи дух и правила, които са ми липсвали — там всичко беше сурово, мъчително, но честно. Накратко казано, появи се вторият ми баща, съдникът на моя живот — Виктор Василевич Кузнецов, когото и до ден днешен смятам за единствен свой учител, при все че след повече от десет години всекидневни мъки и тренировки аз тръгнах да търся по-дълбоките, така да се каже, основания на съществуването.

По-късно именно с ВВ бяха свързани първите конспирации. След забраната на карате през 1982 година него — като известен специалист, при това не приел законите на социума — го подложиха на тотално следене. Това научих на собствен гръб, тъй като и моят телефон се подслушваше, пък и имаше хора, които просто ми казаха това.

И когато един ден се занимавах сам в гората при почти пълен мрак и при мене дойдоха и ми казаха, че или трябва да престана да се занимавам, или ще се окажа зад решетките — всички съмнения отпаднаха. Тъкмо така се роди моето име ЧОМ, с което се криех от КГБ. Или поне си мислех, че се крия.

В този момент обаче аз вече бях станал истински ученик. За мене най-важното беше учението като строго и продуктивно служене. Построил си бях ритъм, постоянство и взискателност: всичко на такова високо ниво, че не ми стигаха сили за нищо друго. Шест до осем часа занимания всеки ден в течение на много години ме предопределиха да стана борец за вътрешната си свобода. И не само не ми пукаше от КГБ, но дори то ми помогна по-късно в моите търсения.

Не може да се каже, че животът ми ме радваше, по-скоро той беше проект по „преправянето” на мъчението в нещо друго. Провеждах многочасови тренировки по два пъти на ден, започвайки рано сутринта. Въпросът за техниката дори не стоеше пред мене, имаше я само задачата да се оцелее.

 

„Отивах на занятия като на каторжен труд, очевидно не ми достигаше воля. Понякога ми беше все едно на какво се обучавах, по-важно ми беше да поддържам самоуважението си… Ако някой от нашата група се успиваше, закъсняваше, проявяваше слабост или неуважение към инвентара — незабавно следваше наказание. Това беше школата, която формира в мене воля и дисциплина. Школата, която ме научи да се уча. Без това до никъде не може да се стигне. Дълбок поклон пред човека, който ме застави да живея така. Тъкмо това по-късно ми помогна и да оцелея, и да достигна много знания и възможности. Впрочем не се наложи дълго да чакам за изпитанието. Падането ми от покрива изведе живота ми на друго ниво на съществуване. Тогава пред мене се изправи въпросът: „А мога ли аз да живея пълноценно?””

Списание  «Алхимия», №5, 2006

 

Ако нещо ви спира — причината е във вас!
Спирането е вътрешен процес, а не външен.
За да продължим да се движим, не ни е нужен кратък път.
Търсенето на кратък път довежда до спиране.

 

Така стана, че печатът „произведено в СССР” рухна едновременно с моето тяло в бетонното корито и с идеята да си пръв, главен, най-добър. Разбира се, не е наложително да паднеш от покрив, за да разбереш нещо толкова просто — преди да искаш нещо, трябва да бъдеш някой. Но как да бъдеш някой, ако ти липсва интерес към познанието и си подобен на помийна яма, която най-напред трябва да се почисти. Падането, вижда се, в моя случай подейства добре. От света на по-бързо — по-високо — по-силно аз се оказах в света на собствената си стая, напълно гипсиран и обездвижен. Не ми оставаше нищо друго освен да започна да опознавам света от прозореца на стаята си.

Книгата-назидание „Престъпление и наказание”. „Капиталът” на Маркс, Платон, Цицерон, Августин Блажени, Бенедикт Нурийски, Аристотел… Това бяха моите учители през следващите години. Разбира се, не се бях отказал от идеите за самоусъвършенстване, които Василич ми бе внушил. Но максималното, което можех, беше да въртя лявата си ръка, което и правех по два часа на ден, като с тази безхитростна процедура се опитвах да залъжа тялото си.

Интелектуалните ми търсения ме вкараха в още по-голяма депресия от осъзнаването, че на света има толкова великолепни и почти недостъпни знания. Чувствах, че не само съм инвалид, но и интелектуален урод. И все пак след година и половина се изправих на крака и, криейки физическите си недъзи, се върнах на пътя на сaмоизтезанието.

 

„Не съществуват алтернативи на развитието чрез дисциплина и воля! Върнах се, за да продължа… Благодарен съм на Василич, на когото, разбира се, нищо не разказах, задето ме прие обратно. За тази година и половина, прекарани на легло, бях разбрал, че без осъзнаване и концентрация тялото не е нищо. В живота ми настъпи поредният интензивен период: чувствайки се по друг начин жаден — за знания — аз отново изцяло се подчиних на развитието.”

Списание «Алхимия», №5, 2006

 

Сега вече обаче отделях доста време на интелектуалното и все повече разбирах, че проблемът не е бил в това, че нещо съм изпуснал, а че не съм бил готов.  Без концентрация интелектуалното е фалш. И аз успях да го избегна. Училището, за щастие, не ме беше унищожило, тъй като не разбирах за какво ми е нужно. И сега ще кажа — то не е нужно. Училището е враг на детето. Там болни, неудовлетворени и лишени от концентрация учители си играят с телата и съзнанието на децата. И наистина, около мене тогава имаше хора на духа. А не хора на информацията, които са уж интелектуални и умни, но им липсва дух да разработват и изтезават себе си. Не само телата им са болни, но и с главата не са добре. Защо им е информация, която никога няма да се превърне в знание? Знание без дух и концентрация — това, с извинение, е отходна яма.

И аз взех решение, което може би се оказа моето спасение. „Нямам вече приятели — има ги тези, които се занимават редом с мене.” Може и да е било неправилно, но ми беше необходимо, Чувствах, че си пропилявам живота. И реших да пожертвам главното: приятелите и близките. Приятелят — това е този, който те кара да се отпуснеш и хаби времето ти. Този, който ти пречи да се осланяш на самия себе си. За мене това беше реалност. Нямах нужда да ме жалят или да ми помагат. Ако още не съществувам — на кого тогава помагат? Значи — пречат! Значи — край! Енергията ми и без друго ми стигаше за 5-7 осъзнати часа на ден, останалото време отиваше за сън и очакване на следващите 7 часа.


Дао

Така се получи, че падането ми от покрива съвпадна с началото на изучаването на даоските практики. Тай-дзи, постигането на дзен и дао станаха новото ми начинание. Впрочем всички начинания, чиято задача беше да ми помогнат да се справя със собствената си несамостоятелност, ми бяха необходими. Това бяха новите ми приятели.

Въпреки тогавашната изолация на страната течеше активен внос на същностно-практически знания. Всеки запознат с традицията азиатец предизвикваше интерес и Учителят винаги знаеше кой, къде и защо се е появил. В духа на най-добрите традиции гостите ги канеха, гощаваха — напиваха и само след четвърт час знаеха, какво представлява този майстор и струва ли си пак да бъде канен. Оказа се, че на практика не е толкова трудно да се сдобиеш с ключ към тайните знания, ако са налице опит, анализ и постоянно учение. Не ми оставаше нищо друго освен да наблюдавам, да общувам, да попивам.  Изобщо познанието като начинание тогава може би me занимаваше повече отколкото познанието само по себе си — то се беше превърнало в позиция на служене: такъв един конкретен роб на практиката и идеята, на когото не му оставаше нищо друго, освен да вярва.

Пък и нямах особено голям избор. След падането от покрива за възстановяването на тялото ми отидоха почти десет години — периодически се „изключваха” краката или ръцете, възникваха и други проблеми. Особен период беше. Недъгът ми ме тласкаше към дирене на допълнителни възможности и развитие, което ме заставяше да търся алтернативни пътища на познанието.  Към този период се числят и моите срещи отначало с хора, които изучаваха възможностите за придобиване на свръхсили и безсмъртие — например, с един генерал от КГБ и монах, който се появи в живота ми, и до ден днешен без да разбирам как. И най-различни гуру, каквито се оказаха не малко по онова време.

Този период съм го описал в книгата „Безсмъртие и сексуален синдром”, където съм откроил най-значимите моменти в търсенето на свръхсмисъл. Името ми ЧОМ по това време вече се изпълваше за мене с особен смисъл и значение. Бях се превърнал в професионален шифровач. И как да бъде иначе, след като ми се налагаше да общувам едновременно с чекисти, магове, нехора и какви ли не субекти, които дори не знам как да нарека.

Това обаче ми даде възможност сериозно и дълбоко да почувствам реалното и могъщо въздействие върху живота на неведомия свят, подчинен не толкова на човешки, колкото на някакви енергийни закони. Този период е описан в книгата ми „Хей You!”

 

Who are you или „Периодът на Дзие Кун”

Всъщност периодът на ЧОМ е доста продължителен и макар и да се преплита с появата на други имена, задачата му се състоеше в това да се оттегли и да се прости със социума. Не ми беше нужна биография и аз на практика я унищожавах заедно с истинското си име. Именно като ЧОМ тръгнах да се скитам по света в търсене на знание, без да искам да имам каквото и да било отношение към социума.

ЧОМ — това е името, при което изгубих живота си. Намерих го, когато вече бях Дзие Кун. Но това е друга история. И макар че успях под името ЧОМ да напиша десетки книги, това реално не бяха книги, а пропадания в пространството, за да се покаже, че идеите му са утопични. Това беше реакция на пространството.  Не знам защо си мислех, че някой ще разбере. И задачата ми беше не да обяснявам, а да заставя хората да си задават въпроси.

Тук бих препоръчал да се прочетат книги като „Алхимия на багуа”, „Алхимия на тай дзи” (издадена на английски), „Даоистка йога за жени”, „32 завъртания на тигелната пещ”. Основната заслуга на ЧОМ е в това, че той не само се научи да си задава въпроси, но и на много от тях намери отговор. И, което е най-важното, той се научи да се обучава. Това е единственото, което ми позволи не само да оцелея, бродейки по света, но и да намеря продължение на развитието си.

И така, с натрупването на знание животът започна да се изпълва със смисъл. Този период аз вече бих свързал с другото свое име — Дзие Кун. Не че името ЧОМ престана да съществува за мене. То продължаваше да живее, но беше настанало време да се действа. И ЧОМ започна да се преражда в Дзие Кун, а понякога просто си съществуваше паралелно, заемайки нишата, която си беше построил.

Когато си готов, можеш да започнеш да се движиш. Периодът на Дзие Кун бих нарекъл най-щастливият, тъй като в този период ми се удаде да се сдобия със знания или по-скоро с възможността да ги получа. Впрочем ние често бъркаме знанията с информацията, която се превръща в знание само след търпелива работа, ето защо ми се наложи да положа не малко усилия, за да станат част от мене.

ЧОМ започна да се трансформира в Дзие Кун, разбирайки разликата относно това, че едно е да се говори за знанията, а съвсем друго — да се използват те от позициите на собствения опит. И нещо трето е тези знания реално да създадат опит, който да принадлежи на тези знания и който да накара човек да започне да се движи.

Започна продължителен период от живота ми, свързан с пътешествия и странстване. Впрочем този период също не е приключил и продължава и до днес. Само че от своето невменяемо  съществуване, предизвикано от екстремното състояние на постоянните ми занимания и отшелническия живот, преминах към вменяемо. А и ЧОМ се смеси с други имена.

Макар че всичко започна някак театрално. „Край, напускам, все едно че ме няма вече… Няма скоро да се върна.” Никой не ми повярва. Беше 1989, времето на началото на обществено-политическия обрат.  Аз събрах двеста-триста долара, качих се на влака… Така започна многогодишното ми околосветско пътешествие, което продължава и до днес. Промениха се само времето и характера на придвижванията. Но първия път все още беше времето, когато да се излезе от страната беше по-сложно, отколкото да пътуваш без визи извън страната. Помогна ми получаването на две визи: едната от Китай, тогава все още наш и комунистически, а другата от САЩ, която учудващо лесно получих с покана от там.

Въпреки яркостта на новите впечатления, част от този период премина като в мъгла, тъй като част от времето се налагаше просто да оцелявам, а друга част преминаваше в самозалъгване на съзнанието ми. Навярно съм приличал на изгладнял вълк, който се мята на всички страни, само че не в търсене на храна, а в търсене на знание. Макар че отсъствието на храна понякога също създаваше определени физиологически преживявания.  Тъкмо по тази причина този период наричам „Време на ставането на Дзие Кун”, макар че до реалното получаване на това име имаше още много години.

Самият период бих разделил на три части. Първият, когато може да се каже, че обиколих света на автостоп и с помощта на местни, така да се каже, народни видове транспорт. След това периодът на пътуванията из страните на Азия. Тези пътувания бяха по-целенасочени, доколкото ми осигуриха необходимите контакти. И най-сетне започнах да преподавам по целия свят, което ми позволи да разширя обхвата на пътуванията си с оглед на собствените си проучвания.

Всеки от тези периоди е трудно да бъде откроен — твърде много се различават  те по своята концентрация, усилия и извършена работа. За мене важният критерий беше не толкова с кого и колко съм се занимавал, колкото резултатите от тези занимания. Все пак основната задача на този период се състоеше в напускането на живота в обществото, така че и дума не може да става за някаква социална последователност, защита или позиционираност в него.

При това аз пренесох в собствения си живот неоценимия опит на предходната работа. Независимо къде и в какво състояние се намирах, продължавах да се тренирам и да практикувам. Не може да се каже, че разбирах всичко, което правя, но бях преминал в следващия етап — анализа на правенето, когато механичността на действията е заменена от осъзнаването. Но за да осъзнаваш, трябва постоянно да правиш. Нужен е опит.

 

Можем колкото си искаме да говорим за развитие и път, но ако тези разговори не са подкрепени от постоянна работа, всичко е безполезно. И най-важното — по-добре да се самозалъгваш с ненужни физически упражнения, отколкото да се самозалъгваш със съзнание. От първото можеш да се измъкнеш, от второто е доста по-трудно.

Cписание «Алхимия», №5, 2006

 

След като прекосих цяла Азия, присъединих няколко мюсюлмански страни, пребродих цяла Северна Америка, Европа, изучавайки, така да се каже, всички и всичко, прониквайки в различни организации, манастири, ашрами и дори в един от ордените, аз се готвех само за едно — да напусна.  Тъй като личната ми идентичност не ме интересуваше , усилената работа със собствената его ме доведе до там, че дори не заснемах на фото или видео какво се случваше с мене.

Наистина, на някакъв етап използвах видео, за да фиксирам техниките, над които да работя. Но всеки път когато снимах нов материал, аз изтривах предишния, тъй като имах само няколко ленти. Впрочем днес, като си спомням тези истории, пак както преди си мисля, че не би могло да бъде другояче. Бях ученик, а не фотограф или оператор. От това, че ще се снимам с този или онзи майстор, няма да увелича майсторството си, а евтина памет не ми беше нужна. И днес съм ценен не поради това с кого съм се занимавал и при кого съм се обучавал, а поради това, което лично аз знам и мога.

С история трябва да се занимават онези, които реално умеят да анализират, иначе тя затваря пътя към бъдещето! Винаги ще се намерят хора, които да поставят под съмнение нечия история. Важни са знанията, събитията и резултатите.

На практика в продължение на 12 години аз бях черноработникът на собствения си живот — самата мисъл за това, че нещо не умея, не знам и че въобще нищо не струвам, така ме гнетеше, че ме принуждаваше да изгарям мрака на енергията и ме гонеше по света.

Живеех там, където съм — към нищо не се привързвах и нищо си нямах. Нито една тухличка не утежняваше положението ми. Става, като се изключи неудобството от разни насекоми, дървеници, хлебарки или мравки, върху които спях. Но намираха се и добри хора, които помагаха — кой с пари, кой със съвет, а кой просто с добра дума. Впрочем в училищата и манастирите беше по-лесно, отколкото на улицата. Имаше къде човек да поспи и да се измие.

Но, да си кажа честно, убогото развитие в манастирите често ме потискаше. Излизаше, че са ми полезни само за пренощуване. За всичкото това време нито в един манастир не срещнах реални учители. Това бяха просто добри хора, които проповядваха естествени символи.

Ето защо няма да назовавам местата, където прекарах част от времето на своите дирения. За мене религията не беше оня пункт, който би ме задвижил. Според мене всички религиозни ценности трябва да бъдат просто нормално отношение към живота. А знанията трябва да се постигат с усилия. И аз вярвам и продължавам да вярвам само в собствените си усилия. А за това е нужна свобода от каквито и да било външни привързнаости.


Across the Universe

И така едно събитие и намерение в живота ми водеше към друго. Както казват мистиците, „извеждаше” — възникваха нови възможности и учители. Колкото и да е странно, помогнаха ми не толкова азиатците, колкото американците, каквито имаше много и в Азия. Помагаха ми с превода и ме въвеждаха при хора.

Така попаднах на тайни места в планините на Маошан, Лаошан, Лаофушан, Уейбаошан, Тайшан,  Хонконг, Тайван, Сингапур. Така отново попаднах в Индонезия, Бирма и в други страни.  Тук бих препоръчал да се прочете книгата „Отшелник”, където по-подробно са описани резултатите от моите странствания.

С каквото и да се занимавах, каквито и школи да посещавах , важно ми беше само това — да се занимавам. Ако беше Сантрия Нусантара — дишането. Ако беше Арнис — работата с кратката енергия, ако беше хилери — проникването в паралелните енергии, ако беше Маошанската традиция — талисманите и символите. Ако бяха патриарсите на школата Лян — построяване на оста,  ако бяха последователите на великия Чън Факе — изкуството на работата с пространството.

Често даже ми беше все едно кой ме обучава, стига да виждах, че тези знания имат някаква стойност. А тъй като зад гърба си имах над десет години практика, аз не бях „ентусиаст” и поклонник на нещо си, а търсех реална дълбочина. Впрочем всичко това продължи до момента, когато ме центрираха майсторът У и отшелникът Лю.

Възможно е в действията си да съм предизвикал бъркотия. Не е редно толкова много да се занимаваш и с всичко. Но десетки години по-късно разбирам, колко правилно е било това. Аз развивах тялото и мозъка си, за което те ми се отплатиха и ми помогнаха във всичко да сложа ред. Не учителите, а именно тялото и мозъкът. Без ни най-малко да подценявам достойнствата на онези, при които се обучавах, все пак ако не действах, не сравнявах, не опитвах, днес все още щях да съм в подножието на реалните знания и в най-добрия случай щях да съм представител на някое семейство — Чън, Лян, Бей и др.

Пък и не искам да кажа, че това е правилният път, но на мене той ми даде възможност да опозная методиките на преподаване и структуриране на знанията, които ми предстоеше десетилетия наред да усъвършенствам. Никой майстор и никой учител не стои по високо от знанията. Ако над учителя не стои система, то той обрича на ограниченост своите ученици.

Мнозина така си и останаха в паметта ми без име и дори без място, но тогава не мислех, че някога ще се връщам в посетените от мене места и поради това не изпитвах нужда да правя биография. Днес, когато използвам социалния си имидж, това навярно би било полезно. Но това не ме тревожи. Има ли знания, те и без имидж си остават знания. Имиджът е просто информация, която е създадена винаги в угода на личната история.  А за мене като човек, който двайсет години я е заличавал и почти 35 години е практикувал, и днес е трудно да се привържа към някакви събития и имена. Такова ми е чувството, че нарочно съм я изтрил.

А тогава ситуацията значително се облекчаваше от факта, че за десетте години занимания с Учителя аз се бях научил да разбирам езика на жеста и тялото, важността на ритъма и дисциплината и можех да различа истинното от ненужното.

Умението да се обучавам значително съкращаваше времето — не се налагаше безмозъчно да повтарям упражнения. Ако не разбираш защо ти трябват знания, никога няма да разбереш как да ги получиш. Най-ценното от всички изкуства е изкуството да се обучаваш. Всичко останало е само следствие.

Моите търсения като Дзие Кун с това и щяха да приключат, ако не бях попаднал в Хонконг. И макар и много да бях научил и видял, всичко, което започна след Хонконг, е несравнимо с предходното.

По времето, когато пристигнах в Хонконг, където ме изпратиха монасите от Маошан, аз вече не живеех в последователни събития, а в паралелни. Бях решил за себе си, че напускам, оставаше само да реша къде да отида. За малко да остана в Маошан, но разрухата, която устроиха китайските комунисти, не ми позволи да се задържа там дълго, така че ме отпратиха в Хонконг. В Тай парк било писано да срещна Него, който собствено определи по-нататъшните ми скиталчества.

 

Процесът на обучение не може да се мери с време — за него отива целият живот. Концентрация, анализ, дисциплина, осъзнатост — това са само етапи, които не могат да се определят в пространството, а само във времето.

Списание «Алхимия», №5, 2006

 

В Тай парк се срещнах с майстор Ю — монах от школата на Небесните Наставници. И макар да отивах на тази среща по предварителна информация, никак не ми беше ясно как ще го намеря. Но всичко стана по доста банален начин. Когато пристигнах в парка, веднага се натъкнах на туей-шоу борци (това е такава една борба чрез слушане с използване на захващане, извиване, тласкане и бутане). Е, това веднага ме преобърна. Ако някъде можеше да се посбиеш — това ми действаше като червено на бик — веднага бях там. И аз целият потънах в този процес.

Трябва да се каже, че в Хонконг нещата не са прости, тъй като там има зони на влияние. И ако попаднеш някъде, веднага най-малкото ставаш обект на нечие внимание. За тебе ще доложат и за тебе ще разкажат. Аз попаднах в зоната, за която отговаряше Ли Тай Лунг — т.е. школата, в която попаднах , принадлежеше на един от клановете на хонконгската мафия. Но аз разбрах това на третия ден, когато ми изпратиха един здравеняк, с когото започнахме истински бой.

И ето че в родината на Брус Ли аз попаднах във фантазиите на юношеската си мечта. Преди това бях имал сблъсъци и на Филипините, и в Индонезия, и в Китай, и в Тайван и в САЩ, но тъкмо тази схватка привлече вниманието на половината парк. И в тази половина се оказа Ю Дунтин. Невъзможно беше да не го забележиш. Той приличаше на дърво, извисено над поле.

В края на това сражение, където така и не се очерта победител, но стана ясно, че тук вече не си струваше да се появявам, аз разбрах: трябва да изчезвам. Вече ме бяха поканили при Ли Тай Лунг, техния главен. На излизане от правещата ми път тълпа, погледът ми попадна на Него. Машинално го попитах дали не познава майстор Ю. Той ме покани на следващия ден в парка Кунлун. Бях зашеметен и без дори да попитам за точен час, се прибрах в стаята си, която се намираше недалече от този парк.

Впрочем тази история е описана в книгата. Основното е това, че аз все пак се срещнах с майстора, който ме изпрати да се усъвършенствам в Гуандун, в планината Луфошан. Няколко години по-късно, след като бях преминал през различни планини, аз се срещнах с най-важния за мене човек — отшелника Лю. Трите години общуване с майстор Ю ми помогнаха да напредна още повече. Той именно ми даде името Дзие Кун (Дисциплиниран и тайнствен).

Учителят У е отшелник, представящ едновременно няколко даоски школи. Той и майстор Ю ме приеха в семейството си и ми наложиха много табута, част от които не мога и сега да нарушавам (всичко това е обяснено в книгата). Но да се сдобиеш с безсмъртен учител — това е „нещо” дори за моето съзнание. Вярно е, че ми се наложи да измина немалък път, за да попадна при учителя У.

Тази среща се състоя в зоната на Златния триъгълник, която по това време беше непоправима зона на наркотрафика. Дори сега ми е трудно да разбера къде точно се случи това, тъй като ме водеха „неизвестно къде”. Впрочем романтиката на пътя обременяваше моето и без друго полунормално съзнание.

Бях готов веднага да остана да се обучавам — нищо друго не ми трябваше. Но не стана така. Сблъсках се с това да бъда тотално управляван. Никой дотогава не ми беше въздействал така ясно и отчетливо. Учителят У създаде стена между мене и себе си. Той управляваше тялото, съзнанието и, разбира се, енергията ми. Първото, което отсече в мене, беше желанието. Второто, което направи — ясно обозначи времето за напускане на социума и алгоритъма на взаимодействие с него. Макар че тук съвпаднаха моето желание да го напусна и неговото указание, кога да го направя. Бяха ми определени десет години за подготовка, след като бях прекарал с него почти три месеца.

Наистина, първото, което исках, беше да напиша за всичко това. Но опитът ми да разкажа за него беше категорично прекъснат и при това по много странен начин. Първо: когато се опитвах да пиша, не можех да го правя. Второ: всички мои мисли и всички мои опити да възстановя, опитвайки се да пиша, онова, което се отнасяше до знанията, не довеждаха до нищо. При втората ни среща той ми обясни всичко това. И това обяснение стана най-тежкото изпитание. Ако първият път аз, полуизмъчен, просто се занимавах , нещо правех и спях в някаква барака, то вторият път аз можех отчетливо да разговарям с него. В книгата „Отшелник” съм отделил достатъчно време за това. Името Дзие Кун стана моето най-тайнствено име във възприятията на околните. Когато на картата са сложени реални знания, най-малко бих желал да спекулирам на тази тема.

 

Изтриването на личната история или историята на Бен Челеро

Успоредно със съществуването на ЧОМ и по-късно на Дзие Кун у мене се породи интерес към Латинска Америка. При това този интерес беше запален от три групи. Това бяха йезуитите, които са се опитвали да покръстят индианците и чернокожите, Че Гевара като символ на свободата и Кастанеда, който ми помогна да си задам множество въпроси.

Но тъй като бях на първо място практикуващ, а не революционер, то Шаманът  Че за мене така си и остана само символ. Обаче интересът на Че Гевара към индианската напитка каа-и-гуа (известна като мате) и към инките ме ориентира към търсене на индиански знания. И, разбира се, Кастанеда — човекът, който е тласнал милиони хора към търсене на вътрешна свобода. Това име започна да значи за мене повече, отколкото името Че. От него тръгна и интересът ми към индианските традиции. А тъй като в този период нямах интерес да използвам собственото си име, тъй като се бях зашифровал, то и идеята на Виктор Санчес за изтриване на собствената история ми дойде присърце. Така започна да се формира името-призив Бен Челеро, свързано с 13ия слънчев печат на маите.

И макар че това име получих доста по-късно — след маянската церемония на отварянето на слънчевите печати — то от самото начало витаеше във въздуха. Изобщо, придържайки се здраво към даоските знания, аз станах изследовател на индийските традиции. След две пътувания из Мексико, Перу, Еквадор, Боливия, Бразилия, аз си поставих определен спектър от задачи, основани на две матрични култури — Чавин в Южна Америка и олмеките в Мезоамерика.

Латинска Америка открехна интереса ми към Африка и по-специално към културата Йоруба. Така при мене се очертаха три линии — мезоамериканска, андийска, афро-бразилска и след това северноамериканска, когато се потопих в изучаване на племената Анасази, Зуни и Хопи.

В Латинска Америка всичко ми вървеше доста по-бързо. Ясно разбрах къде, защо и как трябва да бъда. И при цялата сакралност на тези линии именно моят даоски опит ми позволи бързо и отчетливо да се вживея в тях. Всичко това се съпровождаше от практическите ми занимания с Кастанеда, Виктор Санчес, Елис, който ми откри много важни неща именно в женския латиноамерикански култ, както и с различни шамани, чиито имена сега дори не си спомням.

Не бих искал да спекулирам с познанството си с Кастанеда или Санчес, още повече когато става дума за задачата за изтриване на личната история и борба със собствената значимост. Но четирите ми посещения при Кастанеда ми дадоха наистина много. Особено  хората, с които беше заобиколен. Разбира се, индианската аудитория е сложна. Представете си: една част без лична история, една част въобще не е ясно какви — освен думите „синхронизация”, „съновидение” и названието на някакво наркотично питие нищо не можеш да изтръгнеш от тях, част реални изтощени изследователи, при това 70% или интелектуално изгубени, или заети с имиджа си. Така че се наложи доста да се потрудя, за да се запозная с различни представители на индианските култури: със сапотеки, ацтеки, маи, с тези немногочислени и сериозни изследователи, които първи ми дадоха възможност да анализирам индианските знания.

За да опознаеш индианската традиция трябва или да заминеш да живееш в Латинска Америка, или сериозно да си развиваш мозъка, а не да го изтриваш. Аз се обърнах към изследванията на хора, които са постигнали много в изучаването на индианските традиции. Това са Роджър Уолш, Айвон Вог, Стивън Хюстън, Галина Ершова, Юрий Кнорозов, Майкъл Ко, Дейвид Кейли, Уилям Гейтс, Едуардо Монтесума, Милослав Стингъл, Луис Спенс. Беше ми интересен техният анализ и опит и, струва ми се, смогнах да науча много от тяхната работа.

Годините на блуждаене из просторите на Северна и Южна Америка и Мезоамерика, при което се оказвах ту в традициите на Хопи, Анасази, Зуни, ту на Сапотеките, Толтеките, Мапуче, Кечуа, Аймара, ми позволиха да получа неоценим опит и знания, които ми дадоха шанс да позная опита на получаване на лична сила и на изкуството да се живее с намерение.

Този период е белязан и от моите африкански изследвания, които ме изведоха до капоейрата, която след това донесох в Русия. Така че Бен Челеро за мене е свързан и с африканската култура и по-точно с културите Нкиси и Йоруба.

Латинска Америка ми даде много важно разбиране за времето и пространството, което ми позволи всички индиански култури да разделя на традиции от два типа: матрични и преходни. Матричната е тази, която съхранява в себе си схемата на законите и знанията. Преходната е тази, която или още не се е оформила докрай в стройна система от знания, или има за задача да бъде предтеча и подготовка за някаква друга култура. Ако не забелязвах изход от традицията, разбирах, че тя не е матрична, а е временно нужна за нещо. И аз също или я използвах за нещо, или я захвърлях.

Понятието за матричност на културите се оказа доста обемно: то, например, обяснява много исторически загадки, отнасящи се до съдбата на древните цивилизации. Преходна е била, например, мезоамериканската култура на мишкеките. А матричната мезоамериканска култура на олмеките показва знание за трансформацията, порталите, прехода в други измерения. Подобна е ситуацията с Чавин в Южна Америка и Анасази в Северна Америка.

Матричната култура не може да бъде разрушена като такава отвън: нейните знания са толкова дълбоки, че ако някой я е „завоювал”, това означава, че по времето на завоюването си тя просто е престанала да се нуждае да съществува, създавайки за „оттеглянето” си нещо, което я е самоунищожило. Известната руска „неуталоженост” може да бъде обяснена тъкмо с преходността на културата: постоянно преминавайки от едни качества и форми към други, ние по никакъв начин не можем да схванем матричното знание. Матричността предполага обемност, единно развитие на физическото, енергийното и духовното начало.

Обобщенията от този род закономерно легнаха в основата на едно универсално учение за единството и хармонията на природното, общественото и човешкото, които се постигат чрез личностното развитие. Действието може съществено да облекчи структурата, съдържаща в себе си знания за системността и закономерностите, които създават „изначалните условия”. В противен случай би се наложило да пробиваш път и да хабиш допълнителна енергия за „изучаване на правилните изучавания”, На мене даоската традиция ми бе позволила да бъда качествен ученик, а не да си играя на индианец.

Аз смятам, че единно учение за матричната същност на света засега не съществува, но има хора, които работят над това — Аргуелс, автор на книгата „Факторът на маите”, в която системата на мирозданието се разглежда като цялостна пулсираща зона на макрокосмоса, суфистът Идрис Шах, Рудолф Щайнер, Клод Леви-Строс, Джоузеф Камбъл, отчасти Кастанеда. Но всичко това е продължаващото дирене на философския камък, който и до днес крие в себе си примамливия код на особените знания.

Някои хора много ми помогнаха в системността на подхода, но не можаха да ми дадат нищо повече в плана на практиката. Тук бих отбелязал Гурджиев, Успенски и дори Елена Петровна Блаватская, макар че изложението на знанията в нейното изпълнение е чисто женско, при което трябва да се потопиш по-скоро в усещанията, отколкото в логика.

Обаче колкото и да е странно именно африканските и индианските изследователи дадоха голям принос за мене лично. Ще откроя Раул Каназарес — главен свещенослужител на Америка по Сантерия, Каръл Дау — изследователка на афро-бразилските култове, Нунес Луис Мануел — изследовател на афро-карибските култове, Джакоба Олупона, Баба Ифа Караде и Аво Фалокуна Фатунби — изследователи на културата йоруба, свързана с традицията Ифа, Хулио Гарсия Кортес — изследовател на традицията Оша (йоруба-лукуми-сантерия).

Тук обаче изследователите като че ли се разделят на практици и аналитици, което не е достатъчно за познаването на ритъма и духа. Но тъй като на мене ми беше нужно да намеря алгоритъм на постоянното развитие, без което рано или късно се стига до предел, аз се посветих на практическия анализ.

„Теория на пределите” залегна в основата на разработката на своеобразния мироглед именно на индианския път, пътя на Бен Челеро. Създадох експериментална група с Едуардо, Туку и Толтек, която реших да контролирам посредством съновиденията и да получавам цялата информация от тях. Точно както ме беше обучавал  Кастанеда. За мене това се оказа най-ефективният опит за осъзнаване на всичките тези практики, които бях събирал почти 15 години. На себе си отведох ролята по опознаване на ритъма, като по такъв начин пребивавам трите предела на познаването на индианската традиция. Като практик изучавам ритъма на практиките, като наблюдател следя тези, които обучих на индианските практики на сънуването, а като аналитик изучавам изследванията на индианските традиции.

 

Ритъмът

Ритъмът е изкуството да се осъзнаваш във всеки даден момент. Ако например съзнанието се свива, използва се практика за възстановяване или друго изменение на съзнанието, за да се събере енергия за съзнанието. Признак за правилен ритъм може да бъде състоянието на търсене, което показва, че този човек най-малкото не иска да загуби качеството си. Стремежът към саморазвитие свидетелства, че той иска да засили качеството си. След това идва събирането на сила и излизането на по-високо ниво. Това вече изисква специални знания. Човек, който търси и се саморазвива, има шанс за бъдеще. То се разглежда като прераждане, реинкарнация, един вид пунктирано безсмъртие.

А този, който изгубва качеството си, умира — или по-точно казано, възражда се без качеството на духа — „да се родиш баобаб”. Фактът на реинкарнацията може лесно да се установи, ако достиженията на духа са били високи. Невисокото ниво нерядко довежда до комбинирана реинкарнация — два-три сходни духа се събират в един и кой точно ще победи след това в новото тяло не е лесно да се каже.

Това именно обяснява теорията на ритъма, която най-дълбоко познава африканският континент. Тук индианската линия у мене се смесва с африканската и за себе си аз разкривам едно ново свръх-знание, заложено в капоейрата. Но тук аз се оказвам и в ситуация на голям протест. Учейки се и общувайки с такива велики учители по капоейра като Бразилио, Саосуна, Акордеон, Но, Коба Манса, Бахао, Бандейра, Рика Бока и други, аз се сблъсквам с много дълбок и противоречив свят, който от една страна ме привлича, от друга — предизвиква протест, свързан с кастрирането на коренните знания на Ангола и Йоруба.

Така че аз се посвещавам на очистването на капоейра от всичко привнесено, спортно и празно. Като каня непрестанно в Русия разни майстори на капоейра от вече над десет години, аз продължавам да чистя пространството на капоейра и да осъзнавам това изкуство на ритъма.

И тук основната своя заслуга виждам във възстановяването, подреждането. Просто изчиствам традицията както археологът чисти с четчици древна статуя — бавно и точно. И изобщо не искам да претендирам за ролята на велик познавач на вселената. На мене ми е интересно да се развивам. Това, собствено, е основният ми жизнен интерес.

Ние се подчиняваме на законите на Небето и Земята, които са били доста по-добре изучени в древността, макар и да са били по-лошо обяснени. Всяко знание си има собствен ритъм, на който съответстват собствени закони. Могат да се обновяват само подходът, изискванията, принципите и средствата за обучение — като например интернет или мобилния телефон.

 

Келтската следа на Глеб Чорни

Рано или късно трябваше да се стигне до систематизация на знанията. Нужно беше да се сложи ред в организацията на процеса на получаване на знания. Което на свой ред насочи вниманието към историята на формирането на система и психоанализа и вследствие на това доведе до извора на построяването на системни знания, който е свързан с келтската култура. Това е мнение на редица изследователи, с които съм съгласен. Изтъквам тук хора като Томас Ролстън (Thomas Rolleston), който е направил много за изучаването на митологията на келтите, Стюарт Пигот (Stuart Piggott), провел сериозна работа в изследването на друидизма и изкуството на древните келти, Дейвид Уилсън (David M Wilson) и Джон МакКалък  (John Arnott MacCulloch), които имат изследвания върху митологията на викингите, англосаксите и келтите, Бари Канлиф (Barry Cunliffe), който пише за преселението на келтските народи в Европа, Миранда Грийн (Miranda Green), която посвещава живота си на изучаването на атрибутиката и изкуството на келтите, друидите, на келтската митология и келтския божествен пантеон.

В своята келтска история аз не само се срещам с един особен свят на знанията, но и получавам мистичен опит с тези познания. От една страна, върху мене се стоварва много отчетлива и дълбока систематизация на знанията за структурата, заложени в законите на поезията, гейсовете, свързването и съединяването, от друга страна — добивам изкуството на опита на преживяването или изкуството на екстатичността.

Келтската традиция е третата след даоската и латиноамериканската, където придобивам мистичен опит. Келтската традиция още по-силно ме съсредоточава върху природата на саморазвитието, на отношението към развитието и на качеството, където за основа трябва да служат принципите и законите, а не пространствените съждения. Именно това определя законите на постоянното преживяване като акт на сътворяване. Актът на сътворяването — това е когато тялото пребивава в постоянно изпълване, мозъкът — в подхранване, а чувствата — в екстатично преживяване.

Днес човек трябва да владее методиката на съзнателното саморазвитие, а не просто да се задоволява с несъзнаваното използване на заложените по рождение възможности. Ако съзнанието на съвременния човек е въвлечено в работа, тоест намира се в активна форма на съществуване, значи то също подлежи на изследване.

Именно келтската следа ме преведе във формат на социална адаптация, където се изявявам като Глеб Чорни и по същество повеждам себе си вече към себеосъзнаването си като Олег Черне.

От момента на запознаването си с келтската традиция, към която се обърнах преди повече от 15 години, всекидневното анализиране на всички събития и контакти ми стана стил на вътрешен живот. Преработването на знанията, целенасоченото взаимодействие и определяне на „събирателните точки” е в крайна сметка онова, което въобще ме доведе до вдълбочаването в изучаването на различни световни традиции.

Ако за тялото и енергията ми вече имаше достатъчен набор от едни или други упражнения, то на съзнанието явно не му достигаше въвлеченост. А следователно и достатъчно подхранване. Именно келтската традиция ми откри система за подхранване на мозъка, където теорията за петте вкуса, която познавах от даоската традиция, ми се разкри в пълна мяра. Знанията за течностите, знанията за природата, не просто за съществуването и напълването, но и за живеенето, станаха основни за мене в моя келтски път.

В резултат аз укрепих това, което започнах в своята бен-челеровска история, а именно това, че всичко трябва да се строи или на универсален принцип, или в съединение с природния ресурс, в който живее.

И ако няма условия за тази универсалност, то това ще е някакъв или подготвителен, или преходен модел. Същото е и с практиките — най-опасно е да се вкопчиш или да започнеш да работиш с преходни модели, въвличайки се в частичността на познанието.

Истинската традиция е тази, в която има закони, ритъм и разбираемо пространствено измерение, където след едно идва две.

Не е трудно да се разбере, че постигнатият алгоритъм на безпределно развитие означава в една или друга форма безкрайност на живота. Нормална религиозна константа, само че в динамика, която е адекватна на нашия век. Впрочем тук вече е нужно да се внесе корекцията на опита.

 

Безсмъртие и вода

Безсмъртието е алхимична формула, а не религиозна. Съществуват само нейните религиозни определения, изпълнени с най-различен смисъл. Съществуват сериозни култури, които признават съществуването на безсмъртието без никакво съмнение и други задни мисли: латиноамериканската, келтската, индийската, даоската.

Келтската традиция ме води към осъзнаване на живота на безсмъртните. Тоест не като форма на познание, възможности и пр., а като формат на анализ. Това е непреходно чувство за откровение, където моят опит от срещата с безсмъртните се обрамчва от опита на анализиране на живота им, а не просто от опита на незнанието.

Моят опит от срещи с безсмъртните има 20-годишна история, но с това не искам да спекулирам. Анализът на живота и поведението им обаче стана нещо важно за мене. Този анализ постигнах ведно с изучаването на келтската традиция. Макар че и преди това смятах, че мога да анализирам и осъзнавам, всъщност дълбоко се бях лъгал. За това най-напред трябва да развиеш системно мислене. Само в условията на системно мислене може да се говори за анализ. А системното мислене ме доведе до два като че ли несъвместими интереса: водата и безсмъртието. Работата е там, че у келтите също е съществувала концепция за безсмъртието, както и у даосите, олмеките, египтяните, инките, йоруба, траките и други култури.

Само че у келтите концепцията за безсмъртие се наслагва върху техния всекидневен живот като схема, която те трябва да отразят и преживеят. Това реално откровение и откритие ми помага да съединя многогодишния си опит от изучаването на природата на знанието и техните принципи — нещо, което се опитах да покажа в своята книга „Код де Вино”. Чрез келтите аз достигнах до изучаването на водата и всички напитки, свързани с водата. Така за мене се откри реалното познание на света на уискито, бирата, коняка, виното, народните и киселомлечните напитки.  Именно в такава последователност. От нетърпим към какъвто и да било алкохол практик аз започнах да ставам защитник на качествените течности. За мене структурираната течност, независимо в каква форма, придобива определен смисъл и, което е най-главното, познание и анализ на живота на безсмъртните, които са свързани именно с келтската традиция.

Аз започнах да анализирам възможностите и, което е най-важното, преживяванията на хората, които са постигнали състоянието на безсмъртие. Това е особен опит на познаване на човешкия дух, на пътищата, по които човек става безсмъртен. И най-големият проблем тук се състои в това, че хората просто не са готови да възприемат знанията, те са се отучили да правят това. Нежелание или неприемане — това е само реакция, произтичаща от това, че мозъкът не е подхранен.

Неумението да се подхрани мозъка води до неговото опростено съществуване, където знанията са заменени от информационни реакции. И основната беда на човека не е в това, че той е съгласен или несъгласен с нещо, че вярва или не вярва, а в това, че не знае как да храни мозъка си. А значи няма и възможност да го открие за нови идеи и още по-малко — да го използва за анализ.  Мислене, анализ, осмисляне, разсъждение — това са празни звуци за съвременния човек. И първото, което трябва да се направи — това е да се разбере същността на течностите, които по естествен физиологичен начин помагат да се възстанови физиологията на тялото и храненето на мозъка.

Именно неразбирането — дори на хора с развито съзнание — на структурността на тялото и на особеното естество на мозъка, който трябва да умеем да подхранваме, не ми позволява да общувам с научните среди.

В основната си част учените са ограничени, егоистични и нещастни хора, които прахосват живота си в безуспешни опити да открият първоизточниците. Те не са практици и не разбират необходимостта да достигнат ниво, което да им позволи да разберат как да правят това правилно.  За тях знанията в повечето случаи са само средство за самоутвърждаване в социума.

Само определено състояние на тялото и мозъка може да помага не само за откриването и изследването на законите, но и за разбирането защо и накъде те да бъдат насочвани. Законите и откритията трябва да усъвършенстват човека, а не просто да го подсигуряват с допълнителни ресурси. Днес науката реанимира болните и помага на мързеливите, а не създава условия за по-подготвените да се придвижат напред — като например полетите в космоса, където лети милионен процент от жителите на Земята. Основната маса от учените са невежи, които хабят енергията си за резултатите, като в този процес прахосват себе си. Пример за обратното? Леонардо да Винчи, Нютон, Бейкън.

Така е и с живота на човека — той се прахосва в процеса, ориентирайки се на незначителни за времето на основния му живот резултати. И тъкмо тук се налага основният извод от живота на безсмъртните. Това са хора, които непрестанно генерират своята енергия и усъвършенстват  пространството около себе си. Човекът, който не генерира енергия, който не умее да прави това, се заразява с мързел, който се превръща в разсадник на вируси, след което храни пространството около себе си с тях. Право на грешка има само този, който много работи над себе си.

Днес, когато за 20 години преподавателска дейност обходих над 140 страни, провеждайки лекции и семинари на всички континенти, искам с цялата си отговорност да кажа, че проблемът на съвременния свят е в неговия подход към образованието. Нищо няма да може да се реши и да се направи, ако не се преразгледа пагубното развитие в училищните години.

Училището днес не представлява системна организация. То е наблъскано с какво ли не, но нищо с нищо не е свързано. В училището детето го тъпчат с информация, която то не използва осъзнато. Вместо да го учат как да учи, да развиват концентрацията, да преподават физиологическите основи на развитието, те го експлоатират. В най-добрия случай училището е психологическо отделение на някаква болница.

Сблъсквайки се със слушатели по цял свят, аз често се сблъсквам с примитивно мислене, при което хората реагират, а не анализират. Човек днес няма право да се нарича човек, ако не е човек на действието. Даже ако природата на този човек му е дала такива възможности, това само още повече го задължава да си задава въпроси.

 

Всеки ден се вглеждам: какво извърших, увеличих ли знанията си? Може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал докрай? Защото ако се лиша от анализ, утре строителството ще спре.

Списание  «Алхимия», №5, 2006

 

Шаабан

Това е моето суфистко име. Така се получи, че в живота си се срещнах с последователи на Идрис Шах, Руми, мистичната школа на суфизма в Индонезия. Макар и да беше свързана с традицията Накшабанда, тя не изискваше посвещение и беше доста демократична. Тази школа ми предложи по-скоро да опозная традицията като факт, а не да ме привърже към определен орден. Това доста ме учуди, макар че по-късно, сблъсквайки се с различни последователи на суфизма в Индия, които на практика ме отказаха от встъпването в един или друг орден, аз се сдобих с неоценимия опит на търсенето.  По същество това беше някакво особено възприемане на суфизма, в основата на което стоеше освобождението от всичко, дори от Барака.  В една или друга степен към това призовава и Пир Вилаят Инаят Хан — син на основателя на обединения (универсален) суфизъм (Sufi Order International), известния муршид Хизраят, който предлага интегрален подход към суфизма. Тук е интересно да се изтъкне и Баба Рексеб — представител на ордена Бекташа в Америка, който предлага разбиране на суфиския път в понятна за Запада форма.

Хазрат Асад Расул (Hazrat Azad Rasool) е индийски суфист, който обединява учението на няколко суфистки ордена учи — Накшбанди (Naqshbandi), Чишти (Chishti), Кадири (Qadiri), Шадили (Shadhili).

Аз приех пътя на салика учи — да се върви по пътя на познанието без стремеж към получаване на ранг — като станах странстващ наблюдател на всички суфистки форми на учение. По такъв начин моята суфистка линия беше построена върху опита от общуването с различни суфи, върху публичните срещи с различни муршиди и върху ученията на Руми „Месневи” и произведенията на Атар, Саади, Руми, Назими. Именно суфисткия път ми помогна да идентифицирам своето отношение към духовния път.

Духовното развитие е много спекулативно понятие, което гарантира придобиването на качество, ако човекът представлява нещо сам по себе си, а не просто следва някого или някъде от някого е иницииран. Тоест това е нещо дълбоко лично. Човек, който не е познал вътрешния покой и хармония не може да говори за духовно развитие. Трябва да внесе ред в тялото си, в главата си и чак след това да се определя. И все пак това е нещо лично и съкровено и никой няма право да натрапва духовно развитие на друг човек. Това разбиране всъщност ме отказа от влизането в някой от ордените, което изглежда парадоксално, но на практика показва величието на суфисткия път.

Духовното — това е съдържание и за да има място, където то да се съхранява, най-напред трябва да се построи формата. И тук вече се появяват варианти. Иначе духовността ще се превърне в политика. Човек е длъжен да удовлетвори потребността си от безграничност. Но като начало тази потребност трябва да се създаде.

Основният критерий за развитие е състоянието на вътрешна изпълненост. Усещането за състоянието на преживяване на всяка минута. То се изразява като чувство на постоянно удовлетворение, изработвано по пътя на умствената и емоционална преработка на всеки въпрос, действие, дума и усещане.

Суфизмът позволява да се разсъждава в атеистични термини, което му позволява да формира доктрина на безусловното развитие, където няма външни и вътрешни противоречия. Именно това исках да покажа в книгите „Торбичката на суфи” и „Талигата на магията”, където е очевиден и дори неизбежен резултатът във вид на вътрешен прогрес или, в най-лошия случай, на активистки духовен комплекс.

Безспорно главната категория и изкуство за суфиста и, следователно, за Шаабан, е животът. Качеството му трябва да бъде такова, че в него да няма кризи и депресии, предусещането за бъдещето да бъде изключително позитивно. Но това не е хедонизъм. В изкуството на жизнелюбието взискателността към себе си стои по-високо отколкото към всеки друг.

Необходимо е да се работи през цялото време, тъй като човек си почива само ако прави нещо неправилно, ненужно или не както трябва. Това позволява постоянно да си на път. Всичко, което човек реално има, трябва да може да се побере вътре в него и може би и в една пътна чанта. Всичко останало са само афективни привързаности.

 

Малко от историята на Олег Черне

Тук е всичко, което е останало на Олег Черне. Нещо от рода на личен живот. Доколкото съм имал личен живот, той беше до 25-тата ми година, когато заявих, че нямам близки и приятели. Тоест имаше живот, в който участвах с паспортните си данни. И може би след 45-тата ми година, когато съзнателно се върнах в социума. През цялото останало време бях несоциален човек и бях в постоянна готовност въобще да напусна социума. Обаче времето на паспортните данни навярно е било за мене онова личностно до 25-тата ми година, което ме е привързало към социалните институции, в които присъства някакъв личен живот — най-общо казано, социална програма по убиване на времето.

Необходимо е да се акумулира време, а не да се убива — само тогава ще има условия за осъзнаване на собствената идентичност.

Следователно да се говори за живота на Олег Черне днес е навярно все още рано, по-скоро може да се говори за неговата смърт и възкресение. Обаче денят, в който започнем да се разбираме, независимо в коя възраст сме, е наистина велик ден. Това е ден на реалното раждане, а не онова, физическото.

Изобщо след яка работа над чувството за собствена значимост, изтриване на личната история и самоотъждествяване с природата на Дао, която няма име, не ми е никак трудно да използвам каквото и да било име и още по-малко — своето социално име. Главното във всичко това е да не убиваш собственото си време.

Но както и да определям себе си и личния си живот днес, животът ми е подчинен на постоянно развитие и усъвършенстване. Макар за мнозина това да звучи регламентирано, за мене това е естествено, при което дори не са ми нужни допълнителни сили, за да се заставя да живея в качествено възприемане на действителността. Тоест днес животът на Олег Черне може да има конкретен смисъл и следователно Олег Черне може да бъде Олег Черне.

Всеки човек по природа означава нещо и ако не разбира какво, ако не се изразява поне професионално или дори кланово, то какво значение има как се казва.

Моят живот до 14-тата ми година беше въобще период на оцеляване — както социално, така и физически. Количеството болести, които успях да прихвана за този период, не предвещаваше нищо добро. И ако не беше омразният ми спорт, където поне събрах воля, то, мисля, по-нататъшен живот нямаше да имам.

Но като се занимавах принудително със Самбо (все пак баща ми беше шампион на Русия) и със ски, аз поне развих нещо подобно на воля.

Защо подобно? Защото това, което мнозина днес разбират под думата „воля”, е утопия, тъй като грубата физическа сила убива на първо място своя притежател. Това беше единственото, но безусловно важно, което се оформи около 15-тата ми година. След това започна търсенето, в което се изгубих докъм 25-тата година, навярно.

И след това си казах: стоп. Разбирайки и научавайки, че съм нищо, аз се задълбочих в странстване и изследване. Макар че първият порив и тласък дойде на 21-та година, когато се разнебитих, падайки от покрива. И тогава се замислих: какво по-нататък? Но в този момент вече бях по-скоро ЧОМ, отколкото Олег Черне. Така че изграждането на ЧОМ е свързано с падането на Олег Черне.

Днес, когато вече разбирам, че знанията трябва да съдържат ясна последователност на развитието както във външен, така и във вътрешен план, животът придоби отчетливост, полезност и, което е най-важното, вкус. И Олег Черне се роди енергийно и ментално, не пребивава просто физически.

Всичко трябва да има своя завършеност, а значи и задачи, които да способстват не за загуба на действието, а за прехождане на следващото ниво. Това говори за съответствие на ритъма, скоростта на действията, необходимите усилия и връзки. Човек живее в три качествено основни енергии, свързани с духа, с физическото тяло и с циркулацията на енергията. Ако не ги обедини, тогава в човека като че ли живеят три човека и животът протича на принципа „лебед, рак и щука”.

Тренирането на себе си в осъзнаване на своите действия извежда човека на високо ниво на разбиране на собствената природа. Осъзнаването  е анализ на собствените усилия, обясняващ комбинацията на съществуването. Неразбирането на комбинацията от действия може да доведе до ненужен резултат. Това е като да караш кола в чужд град и въобще да не знаеш накъде да караш.

Днес, когато се придържам към различни цикли на развитие и от време на време прекъсвам връзката с хаотичната действителност, не ми е нужно нищо да доказвам и да обяснявам. Мога да бъда и да творя в полза на себе си и на пространството и да не спекулирам със собствената си значимост, а да се опирам на информационна поддръжка, колкото и да изглежда странно това от гледна точка на това какво представлявам информационно.

Доколкото светът днес се ръководи основно от хора, които, без нищо да разбират за самите себе си, притежават власт и нареждат какво и как да се прави, то аз приемам това за даденост като определена сила и му се противопоставям само с едно — работата над себе си. И в това аз виждам ставането на Олег Черне, представен било само в едно лице, било в пет, било въобще и без име. Възможно е Олег Черне все още да има потребност да направи нещо за Русия и той се готви за това.

Разбирането ми за Русия е такова, че в нито един от периодите на руската култура не е била до край формирана традиция. И това е абсолютно позитивно, и това значи, че имаме бъдеще. Защото всяка преходна традиция в крайна сметка създава матрична, а всяка матрична е все пак завършена култура, която не се оказва непременно висока.

За мене днес Олег Черне е система. Защо винаги подчертавам значението на системата? Защото всеки човек може в нея да се развива. А човек, който се намира в система на развитие, рано или късно „пробива”. Тази страна, която първа създаде такава система, ще стане водеща държава. Типът общество като цяло не е толкова важен, главното е структурата на развитие. Пак същите постоянство, дисциплина, ритъм, които водят до отговорност и в крайна сметка до анализ. Такъв може да бъде само Майсторът в архитектурата на познанието.

 

 

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top
Notice: Undefined index: GetCode in /home/olegcherne/public_html/common/descriptor_parser.inc.php(191) : eval()'d code on line 5