Мярата е условие за сливане с възприятието
Независимо как разглеждаме развитието, в основата му винаги лежат законите на мярата. Единствено мярата може да поддържа емпиричните закони, следователно тя крие в себе си законите за това как едно нещо поражда друго. Всяко явление, подлежащо на разглеждане, трябва да усъвършенства разбирането ни, защото в противен случай не бихме могли да отворим перспективата си. А ако не отворим перспективата си, няма как да видим полето за развитие.
Съзнанието трябва да бъде обучено не само да вижда преградата, но и да разбира как може да я преодолее. С други думи съзнанието трябва да разполага с ръчка за превключване, която да отвори възможността за опознаване на света и за собственото ни участие в преодоляването преди всичко на себе си. Защото именно това е важно за нас, а не просто да участваме в някакъв тип познание.
Всяко пространство носи пустота, в противен случай то не е пространство. Пустотата зависи от формата и именно тук е силата й: пустотата не е нищо, тя е физична. Същевременно не е достатъчно просто да разберем това, важно е да можем да се слеем с обекта на възприятието си, да не оставаме извън него. Това е важно, за да успеем да оградим себе си от безсъзнателното, като същевременно го допуснем.
Безсъзнателното не бива да се развива, то обаче е условие за насочването, затова играта между съзнателното и безсъзнателното е допустима само при наличие на величини, които ни позволяват да отмерваме, съединяваме и съпоставяме. Това са трите условия на мярата. Не можем да приемем нищо, ако не умеем да отмерваме; не можем да се съединим, ако не умеем да изразяваме условието за съединяването.
Всяко творене винаги си има схема. Умението да проникнем в схемата е условие за опознаването на творенето. Творенето не може да съществува без схемата, тъй като тя е формата, в която творенето не само се случва, но и следва своите закони.
Творенето е или пораждане, или преобразуване. Това е механизъм, който си има свои собствени величини. Най-важното е да разберем, че творенето не може да има временни величини, тъй като времето няма пространство, независимо от факта, че времето може да описва пространството. Това е като квадрат, който може да описва куб, но в същото време самият той не е куб. Пораждането и преобразуването винаги са напрежение, следователно всяко съдържателно нещо има напрежение, което всъщност и отличава съдържателното от несъдържателното. Това означава, че мярата е условие за програмата, която изисква оразмерено разбиране.
При липсата на оразмерено разбиране ние се превръщаме в част от общото, колективно съзнание, при което частите разбират нашата цялост. В същото време тук трябва да отбележим, че правилно настроеното колективно съзнание (каквото е ритуалът, например) дава възможност за усъвършенстване на лабораторията на мисленето. Или по-правилно казано, усъвършенства насочеността на мисленето. Когато мозъкът не осъществява функцията на мисленето, той губи спиралата. Най-опасно е да се самозалъгваме с рационални задачи, които всъщност са ирационални или пък рационални физиологически. Разделянето на рационално и ирационално вече пречи на разбирането. Не бива да се дава обяснение на ирационалното, без да е налично умение да се намираме в рационалния начин на мислене. А това малко или много е усилие на удържане.
Обяснението на рационалното обаче има не по-малко условности и може да зависи дори от храната, която човекът е приел. Как можеш да мислиш например рационално, ако си приел храна, която понижава вибрацията на съзнанието? В какво се крие ирационалността на съжденията, когато мозъкът се принизява до вибрационното поле на кучето? А ирационалното е важно за нас най-вече, за да можем да предпазим мозъка си от възможните функционални понижения.
Важно е да можем да защитаваме мозъка си, но за тази цел трябва да разбираме съответния инструментариум. Мозъкът е точна величина и изисква точни инструменти. Важно е първо да се научим да изтласкваме онези възприятия, които не се поддават на опознаване и усвояване и с които не можем просто да се съединим без каквито и да било допълнителни условия. Трябва да научим мозъка си да не се откланя, а да бъде насочен. Само тогава ще можем да постигнем реални резултати.
Нито една ситуация не трябва да преминава безследно за съзнанието, трябва да можем да управляваме всички ситуации, защото едва тогава ще се научим да схематизираме опита си. А умението да разрешаваме ситуациите ни дава възможност да се приближим към едно изявено състояние, да лишим мозъка си от възможността да живее извън нашия контрол. Не е важно дали мислим или спираме съзнанието си, защото и двете са проява на контрол. Тоест трябва да опознаем сливането както с рационалното, така и с ирационалното. С други думи сливането трябва да има мяра, защото тогава то ще бъде закономерно. А наличието на закономерност ни приближава към персонализирането.
Когато достигнем тази персонализация, ние се освобождаваме не само от природата, но и от културата и дори от историята. А това е много важно. Така се превръщаме в извършители за пространството, а не в копирни машини на някакви културологични или исторически процеси, независимо колко значими и важни са те. Защото в крайна сметка този, който е победил себе си, е победил и природата. А историята и културата винаги са били формирани от личности, а не от общност от полусъзнателни особи, носещи само външните признаци на човека.
Повече прочетете в книгата «Тамплиерът. Мяра».
Въпроси и отговори
Разбира се, не може просто така да се обясни ирационалното, но винаги ми се е искало да си разясня следното: когато се обръщат и опитват да намери Твореца си, хората винаги попадат на посредници – творци. Дори на тяхната разклонена йерархия. Ясно е, че състоянието на творене не е достъпно за всеки и предполага високо ниво на развитие, лично усилие и трансформация. Остава обаче въпросът за нивото на творческия «произвол». Ако творенето е просто механизъм, до който практически има свободен достъп, тогава неминуемо възниква въпросът за намерението на творците. И тук се натрапват поне два (разбира се необосновани) извода. Или пространството е било създадено като «игрален» полигон за творене, или творците представляват Твореца в многообразната му ирационална проява и намерения...
Приемам идеята за посредниците творци. Будят чувството на радостно умиротворение. За човека обаче пътят няма нищо общо нито с тези посредници, нито с творците, тъй като той сам трябва да овладее собственото си движение.
01 февруари 2013
RSS: