Вяра

В съвременния свят вярата се е превърнала в универсално понятие, преминало от фазата на обективността във фазата на субективността.

В съвременния свят вярата се е превърнала в универсално понятие, преминало от фазата на обективността във фазата на субективността. От една страна, вярата е нещо лично за всеки конкретен човек и никой не бива да натрапва или определя вярата на друг. От друга страна, това е и определено условие, с което човек се среща още преди да е в състояние да определи, анализира или оцени това понятие.

Днес реакцията към вярата отдавна се е разраснала в нещо по-голямо от самата вяра, а това всъщност лишава въпроса от конструктивност. Вярата не бива да зависи нито от емоциите, нито от чувствата, тя трябва да бъде осмилено и дълбоко лично действие. Ако ние действително вярваме в нещо, то тук става дума преди всичко за наша отговорност. Проблемът възниква когато хората боравят с понятието вяра, без сами да представляват нещо. В този случай е трудно да се прецени кой е този вярващ и защо му е вярата.

Вярата е много важно понятие за всеки човек. Често в живота ни се налага да взимаме едни или други решения, опирайки се именно на вярата, тъй като не разбираме напълно обективно какво се случва и защо. Вярата е най-важното условие за съществуване, но ако поведението ни във вярата не усилва нашето разбиране, тогава ние се превръщаме в заложници на различни вярвания, лишавайки себе си от реалната съзнателна преценка за това какво ни дава тя и защо ни е необходима.

Под вяра хората разбират също различни религиозни принципи, при които познанието не играе съществена роля, а е важно преди всичко пребиваването във вярата. В този случай като цяло няма и какво да се обсъжда – всеки има право да решава какъв да бъде. Вярата обаче не е тясно понятие и дори определението „да вярваме в себе си” (което означава да бъдем себе си) има голямо значение не само за нас, но и за разбирането ни за вярата като определено усилие. Дори ако това усилие е волево, това е вече условие за последващо действие.

Като цяло предлагам да разглеждаме въпроса за вярата по-широко и да му придадем поне значението на разсъждение, а не на една реакционност, към която прибягваме, когато губим вярата в самите себе си.

 

Отговори на въпроси

Кой вариант на това състояние е по-точен и резултатен – актът на творене или областта на мнимите величини?

[+]


Вярата стои по-ниско от знанието, точно както «вярвам» означава по-малко от «знам». Така излиза, че вярата ни е необходима, за да се движим напред, когато все още не разполагаме с цялото знание. От друга страна, ако силно вярваме в нещо, ние помагаме за по-бързата му проява или дори за появата му; и обратното. Това означава, че вярата представлява управляване (направляване) чрез съзнанието (вниманието)? С други думи: ние решаваме и след това вярваме или вярваме и след това решаваме?

[+]


Вярата винаги е била напълно субективна, тъй като без личното възприемане, което я потвърждава, тя просто не е вяра, а някакви празни приказки. Ако човек не получи потвърждение свише, не може да става дума за вяра. А за да получиш такова потвърждение, първо трябва да се помолиш за него.

[+]


Когато губим вярата в самите себе си, ние губим силата си. Ако вярваме в нещо или в някого, но не вярваме в себе си, ние се самозалъгваме, тъй като това, в което сме вярвали вчера, може днес да не оправдае очакванията ни. И така се получава една зависимост от търсенето на нови обекти на вяра. Не можеш да се довериш на човек, който казва, че вярва в теб, но не вярва в себе си. Утре той може да престане да вярва в теб и да започне да вярва в друг. От гледна точка на религията, във всеки от нас живее частица от Бога. Когато човек престане да вярва в себе си, той престава да вярва в Бога. Вероятно има разлика между вярващия и религиозния човек. Вярващият е този, който вярва в себе си и в това, което прави, а религиозният – онзи, на който му е все едно в какво или в кого вярва, стига да бъде в състояние на вярване. Да повярваш в себе си означава да имаш смелостта да поемеш отговорност за всичко, което правиш в живота си.

[+]


А съществува ли тя, вярата, в живота на средностатистическия уморен съвременен човек? Вярата, според мен, е определено насочено усилие, при което цялата същност на човека трябва да се събере в единно вътрешно движение. Съвременният човек, струва ми се, е физически неспособен да вярва. И тук нищо не може да се направи – мислите скачат, емоциите са неуправляеми. Всъщност способността за вяра е присъща само на що-годе цялостните личности. Или може би нещата са съвсем различни и вярата трябва да се превърне в онова усилие, което ще съедини човека в една цялост?

[+]


Вярата е процес на взаимодействане на човека с някакъв атрибут (атрибути) на Всевишния чрез постигането на съответствие на свойствата. Така ли е?

[+]


Казвате, че не съм готов да се уча, и сега вече сякаш разбирам защо. Заради миналия си опит аз се боя да се доверявам на хората и често попадам в ръцете на мошеници, в резултат на което още повече се боя да се доверявам. Какво ще ме посъветвате да направя, за да изляза от този порочен кръг? И още два въпроса във връзка с местата, в които човек може да се учи: как се отнасяте към космоенергетите (имам предвид учениците на В. А. Петров)? Може ли човек нещо да научи от тях? А в манастира на школата Кван Ум?

[+]


Пространствена категория ли е вярата? Действително ли благодарение на нея успяваме да удържаме представата си за света? Вече питах, но нека формулирам въпроса си с други думи, по-простичко: целият ни живот в това пространство се изгражда върху аксиоматика (като във всяка геометрия). Без това, развитието и доказването на теореми е невъзможно. Всъщност аксиомата е нашата вяра, върху която изграждаме целия си живот. Има обаче Евклидова геометрия, при която аксиомата сочи, че две успоредни прави не се пресичат, и геометрия на Лобачевски, при която нещата стоят обратно – и едната и другото се уповават на приета вяра. Между правилното и неправилното трябва да има една нулева точка – и това е вярата. Иска ми се да намеря тази точка – най-екологичната за нашето време и пространство. Но как?

[+]


Може искрено да вярваш и да се мамиш, а може да не вярваш и също да се мамиш. Има ли разлика между тези две състояние и къде е истината тук?

[+]


Вярата е зърно, съкровище, качество, което се намира изначално в самата основа на човека. Наравно с Любовта и Надеждата. Тези зърна израстват само с внимателна и грижлива работа и само в предварително подготвена почва. Тук става дума за нивото на човешкия дух - ниво, което човек може да не достигне и цял живот, ако се стреми само към външно напълване. Тези три зърна израстват заедно, като пускат корени в самите дълбини на душата на човека и така образуват мощта на духа.

[+]


Вярата е сила и ако човек се опира на тази сила, той може да стигне докрай, независимо от всичко, като Че. Често си припомням последните кадри от документалния филм за него, където Че лежи на земята, а отворените му очи са устремени към Небето - виждаш лицето на един щастлив човек.

[+]


А какво значение има в какво вярваш, ако вярата ти помага да преминеш от брауновия тип живот към едно целенасочено битие?

[+]


Вярата е като зъбно колелце от механизма на формиране и движение на човека. Загубата на вяра е по-скоро мрак, невъзможност да видиш същността и действителността на случващото се, грешка в навигационната система, загуба на посоката на движение в пространството. Ако те засипе снежна лавина, трябва да се концентрираш, да разчистиш пространството около себе си и най-малкото да плюнеш, за да разбереш накъде е земята и къде небето, накъде да се движиш. А когато изгубим вярата в себе си, тя започва да зависи от реакциите и става импулсивна. Вярата престава да бъде безусловна, а вярата без любов е фанатизъм, страст.

[+]


Защо вярата е личен избор за всеки? Да кажем, че аз вярвам в себе си, но не мога да повярвам в това, което виждам, тъй като не виждам същата тази вяра в нещо или в някого. Това означава ли, че за мен вярата е нещо лично? Свързана ли е вярата с разочарованието, смирението, радостта, оптимизма? Означава ли вярата нежелание да знаеш какво представлява истината?
Дистанция във възприемането и мирогледа между вярващия и религиозния човек... В суфизма вярата е преплетена чрез хиляди нишки с любовта, с контрола на разума, с мъдростта и тя не може да бъде изведена като самостоятелна единица.

[+]


Какво представлява Душата и какво – Духът на човека?

[+]


Истина ли е, че вярата в себе си е основа на вярата? Има ли разлика в разбирането за жените и мъжете? Тя природна даденост ли е или се възпитава? Какви са инструментите за укрепването й?

[+]


Ако човек се развива хармонично и е достигнал състоянието на естественост, необходима ли му е някаква вяра освен вярата в себе си?

[+]


Какво унищожи вярата у хората? Може би липсата на анализ и реакцията, която е най-лесният отговор на всяка ситуация?

[+]


В най-широкия смисъл вярата е просто някаква сила на човешкото съзнание. Какво подхранва тази сила, някакъв извор ли? Какво означава простата фраза «Вярвам в себе си»? Това, че съществувам? Аз не съм доволна от това каква съм. Искам да стана по-добра. И тогава вярвам в себе си, защото в противен случай нищо няма да се получи и аз знам това. Как? Знанието и вярата са съвсем различни по смисъл понятия. Знанието засяга това, което вече ни е известно, а вярата е в този случай за мен нещо като пред-знание на онова, което все още го няма, но непременно трябва да се появи, да се случи, да се осъществи. В противен случай всичко губи смисъл. Откъде се взима вярата? Първият отговор е: от някаква несбъдната мечта, а мечтата от своя страна – от един отблясък от знанието за задачите, съществуващи още преди раждането ни. Аз знам, че обичате думата «мечта». Моята мечта прилича на Вашето «вдругиден» или дори на «денят след други ден». Та откъде се появява вярата? И не само в себе си, а изобщо, като сила?

[+]


В живота, наблюдавайки семейни двойки, забелязвам, че ако жената вярва в мъжа си (а вярата и верността са сякаш едно и също или второто произтича от първото), тогава мъжът се държи по уверено в обществото и изобщо намира по-голяма реализация. След това научих, че в знанията на ведите този момент за вярата на съпругата в мъжа се разглежда много сериозно. Излиза, че вярата е един вид поток от енергия, който, бидейки насочен, напълва обекта, към който е отправен, така ли е?

[+]


Бях неточна в израза си преди. И не само в израза, а и по отношение на темата. Трябва да се науча да разсъждавам, без да се отвличам от темата, но докато се учиш на това, което все още не умееш, изглеждаш като глупак, а опитът на взаимодействане с Вас за мен е възможност да се уча. Уча се на много неща, които по-рано не умеех.
И така, вярата е разбиране на отношението към божественото или още към нещо свръхестествено, което стои по-високо от разбирането. Освен това вярата не е свойство на човешкото съзнание. Човек има способността да вярва и способността му да вярва поражда определена сила. Не знам каква, но предполагам, че всички егрегори са свързани с тази сила и тя ги подхранва. От друга страна всички знаят популярната фраза «Ако имаш вяра колкото зърно синап, кажи на планината да се отмести и тя ще се отмести.» За какво качество на вярата става дума тук? Очевидно за абсолютно качество. И какво символизира в този случай зърното синап? Степента на концентрация на силата? От какво е изградена силата на вярата? Тя е свързана още и със силата на идеите. Идеите трябва да имат своя собствена сила. Вие пишете, че «Вярата трябва да бъде осмислено и дълбоко лично действие.» С други думи връзката «мисъл, слово и дело» трябва да бъде стабилно установена в човека. Едва след този праг, човекът може да вярва действително, т. е. неговата вяра да има сила.

[+]


Когато започнах заниманията си преди няколко години, задачата да съпоставя собствените си усещания със състоянието и тялото си ме принуди да изоставя идеята за ориентираност към бога. Вместо това започнах да вярвам в практиката и в своя майстор. Неотдавна вие споменахте Бог като вид код. Какви отношения може да установи занимаващия се с Бога?

[+]


Да вярваш в себе си е толкова трудно, колкото да обичаш себе си. Какви стъпки трябва да се следват систематично, за да може човек да постигне вяра и любов към себе си?

[+]


Трябваше съвсем малко да си поговоря с Вас и «покривът ми се срути». Оказва се, че желанието за общуване е толкова живо и силно, че се налага просто да продължа. Вярата е може би не сила, а свойство на човешкото съзнание. И като свойство, тя е присъща на всеки. Тук моето разбиране за вярата се разпуква като зърно царевица и се превръща в пуканка. Отварят се много въпроси. Какво е това свойство? Какви свойства на съзнанието мога да определя още? Добре ли си представям устройството на съзнанието, че да размишлявам за неговите свойства? А как стои този въпрос във връзка с геометрията на съзнанието? Най-простичкото нещо, което мога да кажа, е, че вярата е като център на обемна фигура. Искаше ми се да напиша просто сфера, но се замислих, че и кубът и още други фигури също имат център. А този център е може би свойството? Защото в центъра трябва да се намира всичко, на което той е център. Тогава излиза, че вярата е универсално понятие. С това аз се докосвам само до първата Ви фраза «В днешния свят вярата се е превърнала в универсално понятие». От друга страна, ако тя е център, тогава понятието за вяра винаги е било универсално. Може би бъркам. Парадоксът е в това, че именно с Вас не се боя да бъркам, изобщо от нищо не се боя. Може би това е да вярваш в себе си?

[+]


След като се опитах да помисля малко върху написаното от Вас, изведох от уводните думи няколко важни момента, които според мен са основни в обозначаването или изясняването на понятието за вяра:

  • въпросът за вярата или неверието трябва да изхожда преди всичко от самия човек, а не от неговите близки, семейство или от обществото;
  • въпреки това ние се сблъскваме с въпроса за вярата и неверието още преди да се е установил мисловният процес и следователно тази връзка попада под степента на реакционност, на която индивидът е подвластен;
  • освен всичко останало ние оперираме с понятието вяра, изхождайки от собственото си несъвършенство, което произтича от непроявеността, неизработеността или несформираността на личността.

Поглеждайки назад живота си, мога да кажа, че съм вярвала на всеки човек, чиито думи са намирали отзвук вътре в мен. Тази вяра обаче бих нарекла доверчивост или дори наивност. Освен това тя не бе придружена дори със зачатък от анализ – защо вярвам, в какво вярвам и кои са тези хора, на които вярвам? С други думи цялата ми вяра бе субективна, изградена върху чисто интуитивен опит. Но ако започна да се ровя в самата тази интуиция, не успявам да намеря логично обяснение и до сега. А ако, например, моята интуиция е само мой собствен начин на възприемане и човекът, който стои до мен, възприема същата ситуация различно? С други думи аз реших, че не мога да се опирам на своята вяра, която е изградена само върху интуитивния принцип, че нещо ми се струва така, според вътрешното ми възприятие. Тогава се опитах да изведа логическото начало, въз основа на принципа на разбирането за това, в което вярвам. Разсъждавах така: вярата ни трябва да бъде по-осезателна за нас, т. е. постепенно това, в което вярваме, трябва да намери въплъщение. Тук исках да употребя думата „мяра” така, както я разбирам. Представям си я като стълба, при която, стъпвайки на първото стъпало, можем да видим само част от стълбата, а по-нататък вярата ни помага да направим крачка. На следващите стъпала ние трябва да извисим вярата си (да преценим налични ли са някакви изменения в нас или около нас) и да изясним накъде и как се движим съгласно нашата вяра. И така тези изменения трябва да се осъществяват хармонично-пропорционално на нашето изкачване по стълбата на нашата вяра.

И до сега обаче не ми дава мира въпросът за това доколко уместно е при разбирането за вярата нейното интуитивно възприемане (особено при жените)?

[+]


«Човек може да повярва, ако умее да вярва...» Какво влагате във фразата «умее да вярва»??

[+]


До какво може да доведе вярването в нещо неправилно или ненужно? Може ли изобщо да възникне действителна вяра в нещо ненужно? Например на дете му се присънва сън, то го запомня и го превръща в мечта, към чието осъществяване то се устремява така силно, че дори въвлича околните възрастни. В резултат на това действителността започва да формира възможност за осъществяването на този сън. А осъществяването на съня се заключава в изменянето на себе-възприемането. С какво се отличава действителната вяра от това постоянно и упорито усилие на детето да осъществи мечтата си? Как да разберем тази разлика и необходимо ли е да я разбираме? Може ли подобно усилие у детето да се превърне в предпоставка за истинска вяра или напротив - то може да формира преграда?

[+]


Според мен за да вярваш, трябва да имаш развито въображение, т.е. да си постигнал определена честота. А тъй като при по-голяма част от хората фантазията не е развита, те просто реагират на вярата. От друга страна въпросът «Защо?» разрушава вярата и на това място вече се ражда идея, която стои по-високо от вярата по своята честотност. Въпросът е на каква честота съществува вярата и кого мотивира?

[+]


В статията за суфиската йога се казва, че знанието трябва да доведе търсещия до стабилна и неразрушима вяра, която не може да бъде ограничена, тъй като е изначално абсолютна. Като се има предвид, че пътят на знанието е толкова дълъг, колкото самият живот, и ако вярата ми не е нито абсолютна, нито стабилна и неразрушима, по какъв начин мога да я направя такава? Какви инструменти биха могли да ми помогнат да я засиля?

[+]


Всички ние живеем в социума, т.е. в общество от хора. Във всеки един момент всеки човек прави избор в действията си и всички тези действия заедно образуват цяла верига от действия, която зависи от избора на действащите лица. Така всички хора са свързани чрез една голяма верига от човешки действия. В какво можем да вярваме при това положение, ако 98% от населението прави избор въз основа на своя мързел? Дори не въз основа на недоразвитостта си, а именно на мързела!

[+]


«Когато загубим вярата в самите себе си», започваме да търсим Спасителя и, сдобивайки се с вяра в Бога, чрез молитвите си намираме Пътя към Учителя, а чрез книгите – към Учителите. А в последния превод на «Дао дъ дзин» на Малявин пише: «Със смъртта си смъртта победи» - много по даоистки. Въпрос: За мен проблемът стои по-ниско – в правилното изпълняване на православните ритуали (това е религията на моите предци), особено погребалните и възпоменателните. Ето тук се крие връзката между световете.

[+]


Вярата е усилие. Можем да вярваме в себе си, а може да вярваме и в пространството (божествеността на всичко). Вярата може да се развива, а може и да гасне. Вярата се обозначава опростено със символите Бог, Аллах, Буда и Лао-дзъ. Вярата е качество на духа, което дава импулс на волята. Волята може да роди усилие. Правилните усилия носят плодове, които подхранват вярата. Така излиза, че без Вяра можем да водим само едно животинско съществуване, защото развитието е обвързано с Вярата. Това бе един опит за разсъждение. Въпросът е как да развиваме Вярата?

[+]


Разбирам, че човек, който твърди например, че е «православен руснак», но не съблюдава постите и няма изповедник, не представлява нищо от гледна точка на вярата. Но ако той съблюдава всичко, което се изисква от формата на неговата вяра и вярата му е вярата на неговите предци в течение на много поколения, може ли да се каже, че той има правилно развитие? Ако вярата на човека не се опира нито на предците му, нито на мястото, нито на националността, а е избрана от човека по собствено усмотрение (пример: московски будист), ще може ли той да се развива в този егрегор, без да напусне своята родина?
Вярата в себе си достатъчна опора за развитието ли е? Аз си представям нещата така «Не знам кой съм, но вярвам, че представлявам нещо стабилно». Вдъхновяващо като цяло. Или принципът на телема: прави каквото искаш, това е законът, а кой какво иска от мен конкретно и как ще го направя, това вече е тема на дълги зимни медитации. А също и начин за добро прекарване на времето.
Излиза, че всяка форма на вярата е рецепта, според която човек може да се усъвършенства. По принцип той може да го направи и сам, без посредници, но не всеки човек е талантлив в това отношение, а тази вяра може да даде необходимата му подсказка.
Такава подсказка е ориентирането към идеала – героя, Бог, идеалният свят, който може да бъде построен от идеални хора. Описанието на този идеал, неговия начин на живот и това, което го заобикаля, е мит - нещо, което днес не съществува, но ако повярваш, може да се случи (а следователно е възможно и в бъдеще), затова то служи като ориентир.

[+]


Може ли да се каже, че в съвременното общество образованието не учи хората да вярват истински в себе си?

[+]


Вярно ли е, че ритуалите на различните религии са следствие от способностите на древните хора да взаимодействат с пространството? И че религиите продължават да съществуват, защото хората имат нужда от ритъм в живота си?

[+]


Коя е най-добрата стратегия за построяване на опора върху истинската вяра в себе си, ако не сме достигнали ниво на развитие, при което вярата в себе си е станала естествен и същински израз на вътрешното състояние, независимо от културното влияние?

[+]



Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.


Други въпроси

08 февруари 2014

Аромат

10 август 2013

Политика

23 юли 2013

Пътят на война, пътят на мага, пътят на знанието

19 юли 2012

Съвършеният човек

28 октомври 2011

Пари

15 юли 2011

Ритъм

18 май 2011

Секс

26 март 2011

Развитието на оста

22 февруари 2011

Хранене с кристали

25 януари 2011

Юмрукът на Великия предел

01 ноември 2010

Диетология

02 октомври 2010

Метод

18 август 2010

Бойни изкуства

14 юли 2010

Женското развитие

26 април 2010

Честота-2012

04 март 2010

Образование

top